Любовна поезия

Полумрак

Най-хубавият вече час.
Снежнобял. Началнозимен.
Стоиш. Смълчан. В захлас.
Шепнеш само нейното име.


Ти чакаш. Бавно пада полумрак.
Снегът със тайнство се покрива.
Чуваш гръм. "Сигурно това е знак".
Розата в дланта си скриваш.


И ето - ТЯ наистина се приближава,
лека и ефирна, но почти реална...
Под теб земята се превръща във жарава.
От очите ти пада сълза. Уж случайна.


Това е твоят миг. Колко пъти го сънуваш!
Какво стоиш! Хайде, чуваш ли, върви!
Ти тръгваш. Треперещ в тъмнината се препъваш.
След миг стоиш пред скъпите очи.


"Обичам те!", искрено и нежно й прошепваш,
подаваш роза в нейната ръка,
но внезапно ярък лъч те заслепява,
розата пада самотно в пръстта.


Събуждаш се. Всичко си е както преди,
само НЕЯ отдавна вече я няма...
До тебе увяхнала роза тъжно стои,
а болката повтаря си "Няма я, няма..."


Било е само глупав сън. Хей, нима не го разбра?
В реалността любовта ти е несподелена.
Тя може би изобщо не е минала в нощта
и няма никога да мине. За друг е отредена.


Разбери, тя никога няма да бъде твоя,
само ако друго беше решила Съдбата...
Отчаяно поглеждаш нагоре към безброя,
но си тръгваш. След миг потъваш в тъмнината.

***
Ти пак си в полумрака. Но в друга вечер.
Пак сам сред сенките се губиш.
Не чакаш никоя тук вече.
И в друга няма се влюбиш.

1998г.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

© 2017 NikolaySpasov.com. Всички права запазени.