Танцуват нестинарки луннобели,
душата ми превръщат във жарава
и парят спомените неизтлели
за първа севда. Влюбено припява

мома, понесла менци и не трае
да срещне с китка либе на чешмата.
Война е. Майка за сина ридае
и сякаш камъни валят в земята.

Земя, която помни Аспарух
и Левски е оплакала обесен,
земя на дядо и на моя внук
и смисъл на живота ми нелесен.

Земя такава няма да умре,
макар, че болна от гурбет загива,
щом моето и твоето дете
България след нас ще пазят жива!

Рисунка: Радост Димчева, 11 г.

Фотоколаж: Мария Димчева, 19 г.