Налей ми в чашата звезди!
На тъмно да си поговорим.
Пред две съблечени сълзи
живот от вчера да повторим.
Полунощ минава – време за любов,
но ние с тебе само знаем,
сърцата със железен са обков,
чувствата със стихове…
Дали ще ги омаем!?
Ще ги омаем, но с приятелски очи,
защото ставам грешник като те желая
и като коварен вирус в моите гърди
ще скрия мъжката си страст- оная,
която ти отдавна си ми забранила...
Ще обсъдим здравето и после пак
до късна нощ ще мерим поетична сила
и макар добър поет, аз съм глупак,
на който утро с махмурлук ще се присмее,
че вместо да вбразди по тялото ти стих,
по листа тъжно е оставил да пилее
приятелство, което тъй и не простих.
Николай Спасов, Зоя Станкова